Статията е посветена на обсъждане на отхвърлянето на решения за отмяна — крайна форма на независимостта на страните в международния арбитраж, позволяваща им да отменят арбитражно решение, постигнато между тях от националния съд в седалището на арбитража. Този вид отхвърляне, който в крайна сметка придобива популярност напоследък, се оценява в два различни контекста. Първо – като явление, спадащо към условията на международния арбитраж, следващо в голяма степен модела, посочен в член 192, параграф 1 от шведския закон за частното международно право от 1989 г. и второ, като национално арбитражно понятие, специфично за Руската федерация. Двата подхода, развили се независимо, имат много общи характеристики, като например място им в съответната процедурна рамка – като въпрос за допустимост, официалните условия, с които страните трябва да се съобразяват, за да бъде отхвърлянето на решението за отмяна валидно, като основното материално изискване за тяхната валидност е намерението. Парадигмите за тълкуване, приложими в Швейцария и в Руската федерация, единствените две държави, чиито съдилища имат общоизвестни случаи на разглеждане на искове за отхвърляне, обаче се различават. Докато швейцарските съдилища обикновено прибягват до ограничено тълкуване при разглеждането на желанието на страните за отхвърляне, руските съдилища са значително по-гъвкави, позволявайки също и общо позоваване на правилата за арбитраж, съдържащи формулировка за „окончателност“.