В статията се разглеждат правните и практическите аспекти на арбитражната независимост при определяне на правото, приложимо по отношение на съществото на делото. Тя се основава на българското законодателство и практика, сравнени със законодателството на някои други държави, с основни международни инструменти, с правилата и примерния закон на Секретариата на комисията на ООН по международно търговско право (UNCITRAL) и с правилата на Международната търговска камара. Тезата в нея е, че арбитрите се ползват с голяма свобода при определянето на материалното право. Тази свобода се ограничава основно от правилата на обществения ред в седалището на арбитража, на държавата, съгласно чието право е издадено решението и на мястото на евентуалното признаване и изпълнение на решението. Арбитрите на са длъжни да прилагат стълкновителните норми в седалището на арбитража. Те трябва да прилагат правото, избрано от страните. Когато страните не са направили избор, арбитрите прилагат правото, което са избрали. В това те могат да прибягнат до стълкновителните норми или пряко да изберат нормите на материалното право. Без да са длъжни да предоставят гаранции, арбитрите трябва да постановяват решения, които подлежат на изпълнение според закона. Когато разглеждат международно дело, арбитрите следва да спазват задължителните норми на седалището, а зачитането на чуждестранните задължителни норми от тяхна страна може да подлежи на някои условия.